На пръв поглед родилният дом и психиатричната болница са две съвсем различни институции. Но ако обаче ги погледнем отблизо, ще установим обаче изненадващи прилики между тях. И двете институции се появяват в края на 17 век, в създаването им се отразява прехода от стария религиозен възглед за живота към новия медицински.

И в двете институции медицинско обслужване получават здрави хора, тоест индивиди, нестрадащи от болести.

Нито бременността, нито раждането са болести, и двете са част от репродуктивния механизъм на бозайниците. Жените са раждали много преди да възникнат отделните, самостойни сгради, наречени “родилни домове”, които били построени, за да бъдат те там обгрижвани. Реакциите, дадени на перипетиите в живота също не са болести, а принадлежат към наличните човешки постъпки. В миналото такива хора са живеели или умирали щастливи, чествали са ги или са ги осъждали и много по-късно са се появили отделните, самостойни постройки, наречени психиатрични болници, уж за да се грижат тук за тях.

Началото на модерната медицинска наука е средата на 19. век, когато хуморалната теория на болестта е заменена с клетъчната теория. Интерпретацията на болестта като патологично израждане на клетки, тъкани и органи е научно постижение, което е станало възможно отчасти благодарение на технологичния напредък, отчасти благодарение на създаването на общински учебни болници, годни да поемат голям брой пациенти. Когато пациентите умирали, труповете им служели като “материал” за изследванията на патолозите. Рудолф Вирхов, “бащата” на медицината е бил патолог.

В Англия почти век преди зората на научната медицина почнали да строят болници. Тези институции повече напомняли на сегашните социални домове или старчески домове, отколкото на сегашните болници: всъщност били временен подслон по пътя преди гробището. Облагодетелстващите се от тях със същия ужас престъпвали прага им, както съвременниците ни, когато се озоват в един социален дом. И имали право.

Когато високопоставен или богат човек се разболявал, той бил лекуван вкъщи и когато му идвало времето, той умирал у дома си.

Целта на ранните болници била социалната реформа, а не излекуването. Възникнали като институции на човеколюбието, като се целяло бедните семейства да не трябва да се грижат за болните си роднини, а патолозите да бъдат снабдени с трупове, за да постигнат напредък в медицинската науката, както и да снабдят със “случаи” преподавателите и студентите за нуждите на обучението и упражненията им.

Да подпомагат болните да се излекуват от болестите си било само странична цел, ако въобще е имало такава.

Когато създали отделените, самостойни родилни домове, за образец послужили обичайните обществени болници. Преди 20 век дори жените, произхождащи от семейства, живеещи бедно, рядко били водени в родилни домове.

Развитието на психиатричните болници е следвало подобен образец. Целта на първите ранни психиатричните клиники, създадени в края на 17 век, била следната: да могат богатите да настаняват в тях нежеланите си роднини и да маскират насилственото настаняване с това, че така да се каже става дума за полагане на грижи за болни.

След като обаче в 18 век институтите на лудниците станали държавни институции, обитателите им били почти изключително бедняци.

Обръщайки поглед към миналото нито един историк на медицината не се съмнява, че от гледна точка на пациентите ранните болници, особено родилните домове и психиатричните болници са причинили повече вреди, отколкото полза е имало от тях.

Не пациентите имат полза от тях, а семействата на болните и медицинския бранш. В случая на психиатричните клиники и днес положението е същото, макар тук са се появили и други извличащи полза от тях: системата на правораздаването и адвокатите.

Преди 20 век болниците са били ужасни институции. Вредите им обаче били намалявани от факта, че болшинството от пациенти в тях били в безнадеждно състояние и не след дълго във всеки случай щели да умрат.

Това обаче не било истина за родилните домове и психиатричните болници.

Типичната жена, оказала се в една родилна болница, била млада и се радвала на прекрасно здравословно състояние. Смъртта й се причинявала непосредствено от мястото, където раждала, тоест от родилния дом. Вероятно нямало да умре, ако била родила вкъщи при привидно нехигиенични условия.

По подобен начин повечето от приетите в психиатрични клиники били млади възрастни хора в добро здравословно състояние. Превръщането им в хронично болни било пряк резултат от това, че за дълго време ги затваряли в лудница.

В големите държавни болници също лекували хора, които страдали от неуросифилис или от други фатални заболявания на нервната система. Тези пациенти, в противовес на “психично болните”, скоро умирали от болестта си.

Английската историчка Irvine Loudon пише следното за родилните домове:
“Макар целта им била да предоставят удобство и компетентност на бедните, които чакали деца, както и да ги предпазят от невежеството на неуките баби, в тях още от самото начало се появявали перманетни епидемиите от родилни треска със смайваща смъртност.
С това, че избирали да родят в родилен дом, жените (макар рядко да осъзнавали това) избирали и много по-големия риск да умрат от онзи риск при раждане вкъщи, дори и когато то е в най-мизерния и долен квартал и дори да не помагал никой, освен семейството им и най-неуката баба. Родилните домове означавали такава катастрофа, че погледнато от дистанцията на времето е щяло да бъде по-добре, ако въобще не ги били създали, преди да бъде въведено дезинфекцирането през 80-те години на 19 век.”
Към разказа на Loudon трябва да добавим две неща.
- Едното е, че обикновено не родилките решавали дали да бъдат настанени в родилен дом. Най-често невежите им, претоварени роднини ги замъквали там, за да се отърват от задължението да се грижат за тях, а понякога и властите, които принуждавали бедните да ползват “просветеното медицинско обслужване” и те не можели да им се противопоставят.
- Другото обаче е, че вредния характер на родилните домове се изяснил не впоследствие. Още от самото начало той бил очевиден за мнозина лекари и родилки. Съвестни доктори отново и отново наблюдавали и отбелязали, че често от родилна треска умират онези жени, при чието раждане е помагал доктор или акушерка, докато онези, които били родили на същото място, но при друг, се отървавали от болестта. След създаването на родилните домове лекарите били принудени да забележат, че родилната треска е много по-честа при жените, родили в подобни институти, отколкото сред родилите у дома си.

Щом някоя медицинска практика официално бива призната за правилна и се превръща в мярка на обслужването, лекарите много трудно могат да й се противопоставят. За да се издигат, лекарите трябва да се нагаждат и болшинството от тях се нагаждало.

В първата половина на 19 век лекарите, опирайки се на откритията на химията и физиката, се сдобили с непритежавани дотогава престиж и власт. Лекарите твърдели, че имат обяснение за всичко, което разболява човешкото тяло.
Родилната треска не била изключение: приписвали я на лошия въздух и това била така наречената теория на миазмата. Няколко лекари не били съгласни с това. В Съединените американски щати Oliver Wendell Holmes, а в Австроунгария Игнац Шемелвайс публично заявили, че родилната треска е заразна болест, която се предава на обслужвания от “мръсната ръка” на лекаря.
Че родилната треска е зараза, било толкова очевидно, че го разпознали много преди да открият бактериите и да разберат ролята им в патогенезата на болестта. Поради липса на разбирането на механизма на заразата поддръжниците на заразата като етиология на родилна треска не били в състояние да опровергаят онези предишни интерпретации на болестта, които обичаят и лекарските авторитети правели убедителни и “истинни”.

Тълкуването на родилната треска като заразно-ятрогенно заболяване отгоре на всичко накърнявало и застрашавало формирания образ на лекаря като лечител: от новото обяснение следвало, че “причината” за болестта и смъртта на жените е лекарят.

„Митът за психичната болест” - Томас Сас